Историята

• Защо според UNESCO сугестопедията е ‚най-иновативния метод за учене в света‘?

Отговори на повечето въпроси можете да намерите в този откъс от книгата „Сугестопедия – десугестивно обучение“, проф. Д-р. Георги Лозанов УИ “Св. Климент Охридски”.

„Ще се опитам да предам в разбираем също и за неспециалисти вид най-същественото от моя 50-годишен опит в областта на сугестологията и 40-годишен опит в областта на сугестопедията. Ще предам еволюцията на моето мислене за резервите (неизползваните потенциални възможности) на мозъка и ума при обучението чрез разработената от мен сугестопедия, а напоследък вече и десугестопедия.

Не клиничната сугестия във всичките и нехипнотични варианти, а още по-малко хипнозата в учебния процес с тяхната псевдо-тайнственост, са ме интересували някога, а също и сега. Резервите на човешкия мозък и ум и пътищата за безвредно достигане до тях са били и са досега моята голяма мечта …

Винаги съм си мислил, че ние сме, метафорично казано, паднали ангели, заключени богове, хипнотизирани души, които са повярвали в своето ограничено нищожество. И са се примирили. Защото всяко излизане извън социо-хипнотично внушената норма за човешки възможности се наказва. В историите не редици народи е документирана вековна традиция да се избиват кадърните, които стърчат с една глава над своите сънародници. Съществува предание, например, че древните българи преди 2-3000години са убивали особено надарените, защото така са ги изпращали като посланици при техния бог Тангра (те са имали един бог). В по-нови времена методите са се усъвършенствали. Не се убива директно физически, но се знае как живеят и умират в пълна нищета и забрава повечето от гениите на човечеството, които не могат (а някои може би не искат) да се съчетаят „небето със земята“. Примерът с Моцарт е особено типичен. Може би затова, когато срещна някой изключителен млад талант, душата ми се изпълва едновременно с радост и тъга. Мнозина не разбират защо много често казвам: „О, тя/той е изключителен талант…“ Но нещата могат и да се променят. Представяте ли си? Изведнъж талантите не са повече обект на интриги, не са повече странни и неразбираеми, не са грубо използвани и след това захвърлени от обществото, не са гладни … Ще кажете: „Това са приказки за деца. Кога хората ще станат толкова хуманни? Как ще се променят? “ И вие бихте били прави, трагично прави. Но аз имах мечта. И тази мечта настойчиво ми шепнеше, говореше, крещеше: „Има метод, има форма на комуникация за “заключени богове“ и за „хипнотизирани души повярвали в своето нищожество? Има! Има!“ Този метод, тази форма на комуникация ще промени нещата. Ако това стане всички ще се учим и развиваме много по-бързо и по-творчески… и с радост… Тогава талантите няма да бъдат толкова далеч от нас. Ние ще ги разбираме и приемаме, а може би някои от нас ще се изявят също като таланти. Няма да развивам по-нататък мисълта си, защото ще кажете, че наистина навлизаме в света на приказките.

Но ето какво се случи с мен веднъж: Аз получих неочаквано един подарък. Съдбата беше решила да ми направи един голям подарък, макар че аз не заслужавах това внимание. Ето подаръкът: в психотерапевтичната си дейност веднъж имах много интересен случай. През 1955 един мой пациент, леяр, който посещаваше вечерно училище, ми каза: „Докторе, сега трябва да отивам на вечерно училище. Дадоха ни да научим наизуст едно стихотворение, но аз не съм отварял учебника. Ако ме изпитат да декламирам, ще е ужасно.“ Попитах го: „Ти слуша ли стихотворението в клас?“ „О, да,“ отговори той, „разработихме го с учителката.“ Аз спокойно му казах: „Не се притеснявай. Ако си чул стихотворението само веднъж в клас, то е вече в подсъзнанието ти. Не отказвай да говориш, започни с първата дума, която ти подсказва съзнанието.“ И той излезе. На следващия ден дойде в кабинета ми развълнуван и каза: „Какво направихте? Беше цяло чудо. Накараха ме да изрецитирам стихотворението. Опитах и за мое учудване го казах цялото без грешка.“ Като потвърждение той ми показа бележника си с отличната оценка.

Аз самият не знаех какво точно се беше случило предния ден. Мислех, че може би съм отправил не волеви внушения за опресняване на паметта му. Случаят публикувах на български език (Сугестология, 1971, с. 20) и в САЩ (Suggestology and Outlines of Suggestopedia, 1977, p.12).

Аз не го хипнотизирах, нито се опитах да му въздействам с не хипнотично клинично внушение. Аз просто имах с него един спокоен приятелски разговор. Бях убеден в това, което му казвах. Бях убеден. Напоследък имах няколко лекции по въпросите на спонтанната не съзнавана памет, а се осмелих да публикувам в медицинско списание в България (Съвр. Мед. 8, 1955) статия за тези „чудеса“, където между другото (стр. 74) казвах: „И сигурно ще се чудим, ако разберем, че спирайки вниманието си изборно върхy интересуващите ни в момента явления, съзнанието ни не е пропуснало да отбележи и съвсем незначителните и не интересуващи ни неща, особено ако ги срещаме често, като например броя на стъпалата, които всеки ден изкачваме, броят на малките стъкла, от които е съставен прозорецът, броят на копчетата на околните ни и т.н. Трябва да подчертаем, че тези явления нямат общо с подсъзнанието на Фройд.

И така, съгласно теоретичните ми очаквания (изразени от части и предпазливо в лекциите и статиите ми) и скромния ми тогава експериментален опит, имах в ръцете си този подарък, тази надежда, че мечтата ми не е безпочвена. Споделях с приятели: „Има, има. Безвреден, не хипнотичен път към заключените в нас огромни потенциални възможности за ускорено хармонично развитие. Някои се радваха заедно с мен, а други ме гледаха тъжно, тъжно. По-късно разбрах защо. Те ме обичаха и ме съжаляваха за сложния и труден живот, който ме очакваше. Но те не знаеха, че аз го приемах с радост.“

Проф. Д-р Георги Лозанов

картини: Томас Моран

*Невро Лингвистично Програмиране – произтича от хипнозата и е в противоречие със същността на десугестивното обучение.